БРИТАНСКАТА ДЪРЖАВА НА ГРАНИЦАТА НА СВОЯ НЕОЛИБЕРАЛЕН МОДЕЛ

Вече е очевидно, че Обединеното кралство е в дълбока и трайна криза. Това се отнася, за цяла Западна Европа и разбира се за периферията й каквато е Източна, сега заедно институционално, а и все повече културно.

Неолиберализмът се представя като идеология на ефективността, свободния пазар, конкуренцията и индивидуалната инициатива. В действителност той постепенно се превръща в своята собствена противоположност. Вместо да създава продуктивност, той я подкопава. Вместо да освобождава човека от държавна зависимост, той го поставя в зависимост от дълг, социални помощи, несигурен труд, скъпи стоки и услуги и обезличени институции, а в последното десетилетие и превзети институции. Вместо да намалява тежестта върху обществото, той прехвърля разходите на разпада върху семейството, общността, малкия бизнес и бъдещите поколения.

В Обединеното кралство този процес има по-ранни корени, особено в епохата на Маргарет Тачър и в тази начална фаза на налагането си с положителен ефект, но решаващият исторически момент настъпва с идването на лейбъристите на Тони Блеър на власт през 1997 г. Тогава неолиберализмът престава да бъде само десен икономически проект и се превръща в общ политически консенсус. Именно това е началото на по-дълбокия британски упадък: моментът, в който левицата вече не предлага алтернатива на пазарната логика, а започва да я управлява с по-мека реторика. От този момент нататък държавата не защитава обществото от пазара, а преустройва обществото така, че да обслужва пазара.

I. Неолиберализмът като отрицание на собственото си обещание

Митът за ефективността

Основното обещание на неолиберализма е, че пазарът е по-ефективен от държавата, конкуренцията е по-добра от планирането, а частният интерес води до по-добри обществени резултати. Но историческият резултат показва обратното. Вместо по-лека, по-гъвкава и по-продуктивна икономика, се появява система на скрити субсидии, регулаторна сложност, корпоративни монополи, публично-частни зависимости и хронично ниска производителност. Държавата формално се оттегля, но реално остава като гарант на финансовия сектор, спасител на големите играчи и администратор на социалните щети.

Така неолиберализмът се оказва не ефективен, а паразитен. Той не премахва държавата, а я използва. Не освобождава пазара, а го предава на големи корпоративни структури. Не насърчава истинска конкуренция, а създава среда, в която големият капитал се адаптира, а малкият бизнес се задушава. Резултатът е икономика, която говори за предприемачество, но наказва реалния предприемач; говори за свобода, но разширява зависимостта; говори за растеж, но произвежда стагнация.

Продуктивността като жертва на финансовизацията

Истинската икономика се изгражда чрез култура на труд, умения, дисциплина, доверие, производство, технологично развитие и дългосрочно мислене. Неолибералният модел заменя тази основа с финансовизация. Стойността вече не се създава главно чрез производство, а се извлича чрез активи, имоти, кредити, договори, такси и посреднически структури. Това е фундаментална промяна: икономиката престава да бъде система за създаване на реално богатство и се превръща в система за извличане на доход от вече съществуващи обществени ресурси.

Затова спадът на продуктивността не е случайност. Той е логическо следствие. Ако една икономика предпочита евтин труд пред инвестиции, внос на работна сила пред обучение, финансови активи пред индустриална база и краткосрочна печалба пред технологична дълбочина, тя неизбежно губи продуктивност. Данните на ONS показват мащаба на този проблем: производителността на труда в Обединеното кралство расте средно с 2,2% годишно между 1971 и 2007 г., но само с 0,6% годишно между 2011 и 2022 г.

II. Блеъровият момент и превръщането на модела в консенсус

От Тачър към Блеър

Маргарет Тачър разбива следвоенния консенсус и през 80-те години това е положително явление в икономиката при запазените традиционни обществени структури и ценности, но идването на Тони Блеър и лейбъристите на власт прави нещо много съществено: той нормализира неговото разрушаване. При Тачър неолиберализмът изглежда като модернизация и излизане от кризата от края на 1970-те. При Блеър той вече изглежда като модерност, професионализъм и неизбежност. Това е по-дълбокият проблем. Когато десницата налага пазарната логика, обществото все още може да очаква съпротива отляво. Когато левицата приема същата логика, алтернативата изчезва.

„Новият лейбъризъм“ (New Labour ) не възстановява социалната държава в класическия смисъл. Той я преустройва според управленски, пазарни и технократски критерии. Болницата, училището, университетът, общината и публичната услуга започват да се мислят като организации, които трябва да бъдат измервани, менажирани, оптимизирани и обвързвани с частни изпълнители. Така човешката функция на държавата се заменя с административна функция.

Образованието като начало на дълговия човек

Един от най-ясните символи на този обрат е висшето образование. През 1998 г. правителството на Блеър въвежда такси за обучение до 1000 паунда, като така започва промяната, при която образованието престава да се мисли преди всичко като обществено благо и започва да се третира като индивидуална инвестиция. Това не е само техническа промяна в университетското финансиране. Това е нова антропология. Младият човек вече не влиза в обществото като гражданин, в чието развитие общността инвестира, а като бъдещ носител на доход, който трябва сам да финансира достъпа си до възможности.

Така самото понятие за равенство се променя. Държавата вече не гарантира социална основа, а предлага заем, достъп и конкуренция. Образованието, което би трябвало да освобождава, започва да дисциплинира. То учи не само чрез съдържанието си, а чрез финансовата си структура: бъдещето е възможност, но само срещу дълг.

Публичното като частен актив

Същата логика се вижда и при публично-частните партньорства. Чрез тях болници, училища и инфраструктура се изграждат с частно финансиране, но дългосрочната цена остава върху публичния сектор. На пръв поглед това изглежда като прагматичен начин да се модернизира държавата без незабавно увеличаване на публичния дълг. В действителност обаче публичното пространство се обвързва с договори, чрез които бъдещите поколения плащат за решенията на настоящето.

National Audit Office посочва, че към 2020 г. в Обединеното кралство има над 700 действащи PFI договора с капиталова стойност 57 млрд. паунда. Това показва мащаба на модела. Болницата вече не е преди всичко институция на грижа, а договорен актив. Училището не е само място за образование, а инфраструктурен проект с финансов модел. Гражданинът не получава услуга като член на  политическа общност, а като потребител в система, чиито реални зависимости остават скрити зад езика на ефективността.

III. Развитието на деградацията между 1997 и 2027 г.

Първата фаза: модернизацията като прикритие

Между 1997 и 2008 г. деградацията не изглежда като упадък. Тя е прикрита от растеж, кредит, финансова самоувереност и културен оптимизъм. Лондон се утвърждава като глобален финансов център, потреблението се разширява, жилищният пазар създава илюзия за богатство, а държавата говори за модернизация. Но точно тогава се полага основата на по-късната криза. Образованието се превръща в дългов режим. Публичните услуги се обвързват с частни договори. Финансовият сектор се превръща в център на националната икономическа идентичност. Производството, местните общности и органичните форми на икономически живот постепенно се изместват в периферията.

Това е периодът, в който неолиберализмът става културно невидим. Той вече не се защитава като идеология, а се представя като единствената възможна форма на модерно управление. Съпротивата срещу него започва да изглежда старомодна, провинциална или некомпетентна. Именно това прави Блеъровия момент решаващ: неолиберализмът престава да бъде спорна доктрина и става управленски език.

Втората фаза: финансовата криза и разобличаването на модела

Кризата от 2008 г. разкрива, че моделът не е ефективен, а зависим от държавно спасяване. Финансовият сектор, представян като символ на модерна ефективност, се оказва система, която приватизира печалбите и социализира загубите. Държавата, която десетилетия наред е убеждавана да се оттегля от обществото, внезапно става необходима, за да спасява банки, пазари и финансови институции.

След 2008 г. започва вторият етап на деградацията — етапът на ограниченията, бюджетната дисциплина и социалното изтъняване. Публичните услуги се натоварват повече, местните власти отслабват, реалните доходи са под натиск, а икономиката все по-трудно произвежда растеж, който да се усеща като подобрение в живота на мнозинството. Това не е външна повреда на неолиберализма, а негов вътрешен резултат. Модел, който предпочита финансови активи пред индустриално развитие, евтин труд пред технологична инвестиция и краткосрочна доходност пред култура на производство, неизбежно стига до застой.

Третата фаза: икономии, миграционен натиск и Brexit

След 2010 г. деградацията придобива по-ясно социално измерение. Политиката на ограниченията се представя като отговорна фискална необходимост, но на практика задълбочава усещането, че държавата вече не защитава обществото, а администрира неговото свиване. Местните общности понасят тежестта на намалени услуги, поскъпващи жилища, натиск върху училища и здравеопазване, несигурен труд и разширяваща се зависимост от кредити.

В същото време миграцията се превръща в централен механизъм на икономическия модел. Икономиката започва да компенсира слабата производителност, недостатъчното обучение и слабите инвестиции чрез внос на труд. Това е отрицание на фундаменталната истина, че културата прави икономиката, а не обратното. Когато хората се разглеждат като заменяеми единици труд, обществото постепенно губи усещането за общ език, обща съдба и общи задължения. Оттук идва и политическият взрив на Brexit: той не е просто спор за ЕС, а бунт срещу усещането, че държавата е изгубила контрол върху границите, икономиката и собствената си културна основа.

Четвъртата фаза: от Brexit до 2027 г. с нарастване на дълга и ускорена ислямизация

Периодът от 2016 до 2026 г. показва, че системата вече не може да прикрива противоречията си. Brexit обещава възстановяване на суверенитета, но държавата се оказва административно, икономически и културно неподготвена да превърне този суверенитет в нов модел на развитие. След това идват пандемията, енергийната криза, инфлацията, нарастването на лихвите и новото ускорение на публичния дълг.

Към края на март 2026 г. публичният секторен нетен дълг достига 93,8% от БВП. (Office for National Statistics) OBR оценява нетните лихвени плащания по националния дълг на около 110 млрд. паунда през 2025–2026 г. (Office for Budget Responsibility) Студентският дълг също показва как личната задлъжнялост се превръща в структурна характеристика на обществото: Камарата на общините посочва, че непогасените студентски заеми в Англия достигат 267 млрд. паунда в края на март 2025 г. (House of Commons Library) Така към 2026 г. резултатът е ясно видим: държавата е по-задлъжняла, обществото е по-фрагментирано, продуктивността е хронично слаба, младите хора влизат в живота чрез дълг, малкият бизнес и фермерите са под натиск, а институциите все по-трудно произвеждат доверие.

Ислямизацията не трябва да се разбира като присъствие на мюсюлмани само по себе си, а като процес, при който определени радикални религиозно-политически норми започват да оспорват културната, правната и гражданската основа на приемащото общество. Най-острата ѝ форма е ислямският тероризъм, който не е просто криминално явление, а идеологическо насилие срещу самия принцип на свободното гражданско общество. Проблемът възниква там, където държавата отказва да прави разлика между обикновена религиозна принадлежност и политизиран ислямизъм, между интеграция и паралелни общности, между културна търпимост и институционална капитулация. Така неолибералният модел отново показва своята слабост: той разглежда миграцията като трудов ресурс, но пренебрегва факта, че всяка масова демографска промяна носи със себе си културни, правни и цивилизационни последици.

IV. Дългът като основна форма на управление

Личният дълг

Неолиберализмът обещава индивидуална свобода, но реално създава индивидуална задлъжнялост. Жилището става недостъпно без дълг. Образованието става достъпно чрез дълг. Потреблението се поддържа чрез дълг. Несигурният труд се компенсира чрез кредит. Така човекът формално е свободен, но практически е поставен в зависимост от финансовата система.

Това е нова форма на дисциплина. Класическата социална държава създава сигурност, за да може човекът да участва пълноценно в обществото. Неолибералната държава създава несигурност, а после предлага финансови инструменти за нейното временно управление. Човекът вече не се освобождава чрез труд и общност; той оцелява чрез задлъжняване.

Държавният дълг

Същата логика действа и на държавно ниво. Неолиберализмът обещава фискална дисциплина, но води до растящ публичен дълг. Причината е проста: когато се разрушават продуктивната база, индустриалният капацитет, местните икономики и стабилната данъчна основа, държавата трябва да компенсира разпада чрез заеми, социални плащания, субсидии, договори и кризисни интервенции.

Така неолибералната държава не става по-малка. Тя става по-слаба, по-скъпа и по-зависима. Тя харчи не за да изгражда, а за да удържа последствията от собствения си модел. Това е голямата антитеза: идеологията, която обещава да намали тежестта на държавата, създава държава, която е все по-задлъжняла, все по-неефективна и все по-отчуждена от обществото.

V. Миграцията като разрушаване на обществения организъм

Икономическият редукционизъм

Масовата миграция в неолибералния модел не е просто демографски процес. Тя е икономически инструмент. Човекът се разглежда не като носител на култура, памет, език, норми и принадлежност, а като работна сила. Това е радикално редуциране на човешкото същество до икономическа функция.

Данните показват колко нестабилен става миграционният режим: ONS отчита спад на нетната миграция до 204 000 души за годината до юни 2025 г., но това идва след 649 000 души за годината до юни 2024 г. (Office for National Statistics Blog) Самият спад не премахва проблема, защото въпросът не е само статистически. Той е културен, институционален и политически. Обществото не се разпада само когато числата са високи; то се разпада, когато започне да усеща, че няма контрол върху собственото си възпроизводство.

Културата като икономическа инфраструктура

Тук се проявява едно от най-дълбоките заблуждения на неолиберализма: убеждението, че икономиката създава обществото. В действителност е обратното. Културата създава икономиката. Доверието, правната дисциплина, трудовата етика, семейните модели, образователните навици, отношението към собствеността, езикът, религията, историческата памет и усещането за обща съдба са предварителните условия, без които пазарът не може да функционира устойчиво.

Икономиката не виси във въздуха. Тя е вкоренена в културна среда. Договорът има смисъл само там, където има доверие. Предприемачеството процъфтява само там, където има предвидими норми. Данъчната система функционира само там, където има чувство за общност и легитимност. Публичните услуги издържат само там, където хората приемат, че споделят общ политически дом.

Разпадът на солидарността

Социалната държава е възможна само при определено равнище на културна и морална солидарност. Хората приемат да плащат данъци, да финансират здравеопазване, образование и социална защита, когато вярват, че участват в обща съдба. Ако обществото се фрагментира на групи без обща памет, без общ език и без споделени задължения, социалната държава губи моралната си основа.

Това е причината миграцията да не може да се разглежда само като въпрос на БВП. Дори когато тя временно увеличава икономическата активност, тя може да отслаби дълбоките условия за обществена устойчивост. Неолибералният модел не разбира тази опасност, защото той вижда хората като заменяеми единици. Но народите не са заменяеми. Културите не са взаимозаменяеми. Историческите общества не са пазари на труд.

VI. Малкият бизнес, фермерът и реалната икономика

Реалната икономика срещу извличащата икономика

Малкият бизнес и земеделието са сред най-ясните жертви на неолибералния модел. Те представляват реалната икономика: труд, риск, производство, местна отговорност, семейна приемственост и общностна връзка. Срещу тях стои извличащата икономика: финанси, регулации, посредници, големи корпорации, договорни схеми и административни тежести.

Неолиберализмът говори за конкуренция, но реално създава условия, в които малките субекти се конкурират с огромни структури, които имат достъп до капитал, юридически защити, политическо влияние и глобални вериги. Това не е свободен пазар. Това е асиметрична система, в която най-продуктивните и най-вкоренените форми на икономически живот често са най-уязвими.

Данъчният натиск върху труда

Държавата, която твърди, че защитава работещите хора, често прехвърля фискалната тежест върху самото наемане на труд. От април 2025 г. работодателските национални осигуровки се повишават до 15%, а прагът, над който работодателите започват да ги плащат, пада до 5000 паунда годишно. (cipp.org.uk) Това формално е бюджетна мярка, но реално е наказание върху заетостта, особено за малките и средните работодатели, които нямат резервите на големите корпорации.

Тук противоречието е очевидно. Моделът говори за растеж, но оскъпява труда. Говори за предприемачество, но усложнява наемането. Говори за продуктивност, но създава среда, в която малките фирми се занимават повече с оцеляване, отколкото с развитие. Така държавата не създава условия за продуктивна икономика, а събира приходи от икономика, която самата тя изтощава.

Изтичане на предприемачи, инвеститори и семейни богатства

Към тази картина трябва да се добави и миграцията на капитала — не само като движение на пари, а като изтичане на предприемачи, инвеститори, семейни богатства и човешки мрежи, които поддържат икономическата жизненост на страната. Влошената бизнес среда, растящата данъчна несигурност, по-тежките разходи за работодателите и усещането, че държавата гледа на капитала преди всичко като на източник за запълване на бюджетни дупки, ускоряват изнасянето на богатство и инвестиционна енергия от Обединеното кралство; Henley & Partners например прогнозира за 2025 г. рекорден нетен отлив на 16 500 милионери от страната. (Henley & Partners) Към това се прибавя и морално-културният фактор на нарастващия антисемитизъм, който не засяга само еврейските общности като въпрос на сигурност, а изпраща по-широк сигнал към капитала: че държавата вече не гарантира достатъчно убедително ред, доверие и цивилизационна защита. Последните мерки за засилена полицейска защита на еврейски общности в Лондон показват, че проблемът вече не е абстрактен, а институционално признат. (Reuters) Така неолибералният модел губи още една своя опора: той не само разрушава труда и общността, но започва да отблъсква и самия капитал, който претендира да привлича.

Фермерът и разрушената връзка със земята

Фермерът е особено важен, защото той показва какво не разбира неолиберализмът. Земеделието не е просто сектор. То е връзка между земя, храна, семейство, сезон, труд, местна памет и национална сигурност. Когато тази връзка се третира само като икономическа дейност, държавата губи способността си да разбира собствената си материална основа.

Ако фермерът бъде изтласкан от пазара, това не е просто пазарна корекция. Това е разрушаване на културна и икономическа инфраструктура, която не може бързо да бъде възстановена. Земята може да остане, но знанието, навикът, поколенческата приемственост и местната устойчивост се губят. Точно както при индустрията, разрушаването е бързо, а възстановяването е бавно и несигурно.

VII. Краят на обществото като общност

От гражданин към потребител

В основата на британския упадък стои замяната на гражданина с потребителя. Гражданинът има права, но и дълг. Той принадлежи към  политическа общност, участва в нейната памет и носи отговорност към нейното бъдеще. Потребителят има предпочитания, избори и платежоспособност. Той не е свързан с общност, а с пазар.

Тази промяна е разрушителна. Когато обществото започне да мисли за себе си като пазар, то губи способността да произвежда общ смисъл. Политиката се превръща в управление на интереси. Образованието се превръща в инвестиция. Здравеопазването се превръща в услуга. Жилището се превръща в актив. Миграцията се превръща в трудов поток. Човекът се превръща във функция.

Държавата без народ

Най-голямата опасност е появата на държава без истински народ — администрация, която управлява население, но вече не изразява историческа общност. Такава държава може да има институции, избори, бюджети и закони, но губи вътрешната си легитимност. Тя не вдъхва доверие, защото не изглежда като израз на обща воля. Тя изглежда като машина за управление на фрагментирано население.

Точно това е крайната форма на неолибералния упадък. Не просто бедност. Не просто дълг. Не просто ниска продуктивност. А разрушаване на самото общество като морален, културен и исторически организъм.

Неолиберализмът не е ефективен модел, който просто има социални недостатъци. Той е неефективен именно защото е античовешки. Той отрича културните, моралните и общностните условия, които правят икономиката възможна. Затова води до спад на продуктивността, до растеж на личния и държавния дълг, до разрушаване на реалната икономика и до отслабване на социалната солидарност. Той обещава свобода, но произвежда зависимост; обещава растеж, но произвежда стагнация; обещава модерност, но произвежда разпад.

Началото на този дълбок британски упадък се откроява особено ясно с идването на Тони Блеър, защото тогава пазарната логика окончателно завладява и политическия център, и левицата. От този момент нататък Обединеното кралство постепенно престава да мисли за себе си като историческа общност и започва да се управлява като икономическа платформа. Но културата прави икономиката, а не обратното. Когато една държава забрави този принцип, тя може временно да запази институциите си, валутата си и статистическата си нормалност, но вече е започнала да губи самата основа на своето съществуване.

Харесайте Facebook страницата ни ТУК