THE RAPE GANG INQUIRY REPORT
Обединеното кралство най-после има независим доклад, който разкрива един от най-чудовищните и най-дълго прикривани скандали в модерната история на Европа. The Rape Gang Inquiry Report, ръководен от депутата Рупърт Лоу (Rupert Lowe) не е поредният „местен“ отчет. Това е систематично, безпощадно разследване на национална епидемия от групови педофилски изнасилвания, трафик, изтезания и унищожаване на минимум 250 000 британски момичета — бели британски момичета между 6 и 18 години (основно 12-13 годишни деца), експлоатирани от организирани групи мъже мюсюлмани от пакистански и южноазиатски произход.
Доклада не е препоръчително да се чете от хора със слаба психика….
Докладът е потресаващ. Той не се вписва в политкоректния неолиберален език, с който британските институции и неолибералните медии (т.нар. mainstream медии) като BBC, ITV, Channel 4, Channel 5, Sky News, The Guardian, The Times, The Telegraph, The Independent, Daily Mail, Daily Mirror, The Sun, Financial Times, Reuters UK и Press Association/PA Media десетилетия наред се опитват да прикрият реалността. Докладът не говори за абстрактни „уязвими млади хора“, нито за неясни „местни проблеми“. Той говори за деца. За момичета. За изнасилвания. За трафик. За мъчения. За расизъм срещу бялото местно население За институции, които виждат признаците, имат данните и въпреки това не действат.
Рупърт Лоу е категоричен: „Британия няма проблем с расизма, а с имиграцията.“ Той признава, че като много обикновени, трудолюбиви британци дълго време не е знаел мащаба на злото, което се извършва от предимно пакистански мюсюлмански мъже срещу уязвими бели момичета и млади жени в градове и села из цялата страна. Един-единствен съдебен протокол, разпространен от Елон Мъск, задвижва дълго отлаганото национално преосмисляне. Това вдъхновява над 20 000 британци да финансират разследването. „Това е демонична глава в историята на Британия“, пише Лоу.
Според тази критична гледна точка коренът не е само в отделни престъпници, а в имиграционна и мултикултурна политика, започнала с British Nationality Act 1981 и ускорена особено след идването на неолиберала Тони Блеър (Tony Blair) начело на лейбъристите на власт през 1997 г. Поствоенните лидери, обзети от вина за Втората световна война, прегръщат „разнообразието“ и мултикултурализма като „цивилизовано“ съществуване на една държава, като предпоставя, че хората от различни раси, етноси и най-вече различни култури ще постигнат съвместно съществуване и обновено по-динамично развиващо се общество. Но докладът показва нещо много по-мрачно: когато държавата отказва да прави разлика между реална интеграция и безкритично приемане на несъвместими културни модели, „отвореното общество“ може да отвори пространство за невиждано варварство.
Културните различия, датиращи от векове, са в основата на проблема — както и идеологическата заблуда, че всички културни модели са еднакво ценни и на-вече глупавата заблуда, че са еднакво съвместими с либералната правова държава, равенството между половете и защитата на детето. Не са. Не може едно общество да се преструва, че патриархални, кланови, религиозно-затворени и женомразки модели са просто „различен начин на живот“, когато реалният резултат е трафик, контрол, презрение към момичетата и чувство за безнаказаност.
Тук не става дума за колективна вина на всеки човек от дадена религия или етнос. Става дума за конкретни престъпни мрежи, конкретни извършители, конкретни културни оправдания и конкретни институционални страхове, които позволяват на тези мрежи да действат години наред. Ако в редица градове се повтаря модел, при който уязвими бели момичета са експлоатирани от групи мъже от определени етнокултурни среди, този модел трябва да бъде назован. Не утре. Не след още едно разследване. Сега.
I. Институционалното предателство
Най-страшното в доклада не е само жестокостта на извършителите. Престъпници има във всяко общество. Най-страшното е, че институциите многократно получават сигнали, виждат изчезванията, срещат жертвите, чуват имената, знаят адреси, коли, телефони, групи и модели на изнасилваческаа им дейност — и въпреки това не действат с нужната решителност.
Полицията често не разпознава детето като жертва. Социалните служби третират изчезванията като поведенчески проблем. Care homes не успяват да предпазят момичетата от мъже, които ги чакат отвън. Здравните институции виждат травмите, но невинаги ги свързват с организирана сексуална експлоатация. Местните власти предпочитат т.нар. „community cohesion“ (сплотеност на общността) пред истината за най-големия случай на масови изнасилвания в модерната световна история…
Така езикът на институциите се превръща в прикритие. Изнасилването става „risk-taking behaviour“ (рисково поведение). Трафикът на британските момичета става „missing episode“ (липсващ епизод). Детето става „troubled teenager“ (проблемен тийнейджър). А етнокултурният модел става тема, която не трябва да се произнася, защото може да създаде „напрежение“.
Това е радикален морален срив. Когато страхът от обвинение в расизъм стане по-силен от инстинкта да защитиш дете, държавата вече не е защитник. Тя става съучастник чрез бездействие в масово расисстко педофилско престъпление и то от типа срещу, който твърди, че е създадена да не допуска бидейки неолиберална… Оказва се, че само в неолибералната държава такова мащабно явление е възможно.
II. Случаят Kate — символ на пълното обезчовечаване
Сред най-тежките свидетелства в доклада е това на Kate. Нейният случай показва как експлоатацията преминава от локален контрол към национален трафик, от заплахи към мъчения, от сексуално насилие към пълно психологическо пречупване.
Докладът твърди, че тя е отвеждана, контролирана, използвана, заплашвана и подлагана на насилие в различни части на страната. В един от най-ужасяващите епизоди тя е държана около девет дни в caravan, където според доклада е подложена на продължително сексуално и физическо насилие, включително изнасилване с куче; мъжете са залагали върху случващото се, заснели са го и са я принудили да гледа записа.
Този случай не трябва да бъде спестяван от публичния разговор. Не защото обществото има нужда от шок заради самия шок, а защото само такива факти показват реалния мащаб на деградацията. Това не е „злоупотреба“. Това не е „експлоатация“ в мек административен смисъл. Това е садистично унищожаване на човешко същество.
Ако подобни свидетелства бъдат потвърдени от разследващи и съдебни процедури, тогава въпросът не е само какви присъди трябва да получат извършителите. Въпросът е как изобщо е било възможно такава мрежа да действа толкова дълго в държава, която претендира, че е сред най-развитите правови демокрации в света.
III. Мълчанието на медиите
Оглушителното мълчание на всички български медии по темата, включително тези в Обединеното кралство, които дори претендират, че са обективна журналистика — и не споменават темата дори като любопитен факт — е повече от красноречиво. Нашите „обективни журналисти“ варират от обикновени преводачи на международните информационни агенции до откровени крайнолеви неолиберални пропагандисти, които системно прикриват или омаловажават подобни скандали, защото те рушат глобалисткия наратив за „обогатяване от разнообразието“.
Това мълчание не е случайно. То е част от по-широкия проблем. В продължение на години подобни теми са третирани като опасни не защото са неверни, а защото са неудобни. Те поставят под въпрос мултикултурния мит. Показват провала на отворените граници. Разкриват как политическата коректност може да се превърне в покривало за насилие. И най-вече — показват, че жертвите не са били предадени само от местните власти в английските градове, а и от цяла публична култура, която отказва да каже истината.
IV. Защо това не може да се заметe повече
Докладът трябва да бъде начало, не край. Трябва да има пълно разследване с реални правомощия. Трябва да се съберат точни данни за етническия и културен профил на извършителите, за жертвите, за градовете, за институционалните решения, за полицейските откази, за социалните служби, за care homes, за училищата, за здравните институции и за местните власти. Лейбъристката партия на власт отказва такова разследване на случая, защото се страхува да не колапсира електорално, зашото значителна част от гласуващите за нея са мюсюлмани.
Не може държавата десетилетия наред да не събира точни данни, а после да използва липсата на данни като оправдание. Това е абсурд. Липсата на данни е част от престъплението на системата. Ако не записваш реалността, ти не я неутрализираш. Ти я прикриваш.
Трябва да се търси отговорност не само от извършителите, но и от хората, които са знаели и не са действали. От онези, които са омаловажавали. От онези, които са се страхували повече от думата „расизъм“, отколкото от изнасилването на дете. От онези, които са превърнали публичния образ на мултикултурализма в по-висша ценност от живота и достойнството на британските момичета.
The Rape Gang Inquiry Report е документ за престъпление, но още повече е документ за предателство. Пряката вина е на извършителите — сексуални насилници, педофили, садисти и трафиканти. Но институционалната вина е на системата, която е отказвала да види, да чуе, да запише, да назове и да действа.
Обединеното кралство не може да се лекува от този скандал с още евфемизми. Не може да го реши с още „lessons learned“. Не може да го погребе под езика на diversity, cohesion и sensitivity. Истината е ясна: в редица ключови случаи уязвими бели британски момичета са били експлоатирани от организирани групи мъже от пакистански, южноазиатски и често мюсюлмански среди, а институциите твърде често са се проваляли, защото истината е била политически неудобна.
Това не е само криминален скандал. Това е присъда над цяла епоха — епоха, в която държавата предпочете да пази извратената си неолиберална идеология, вместо децата си.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
